Спектакълът „Портретът на Дориан Грей“ на габровския драматичен театър „Рачо Стоянов“ предизвика експлозия от аплодисменти при гостуването си в Народния театър в София на 17 април. Публиката беше изправена на крака и призова актьорите пет пъти за поклон на сцената.

В голямата зала на театъра влязох с доза скептицизъм. Чела съм романа няколко пъти. Всяко второ изречение на Уайлд е повод за размисъл – цитат, дълбока и красива мисъл от онези, които витаят в интернет. Езикът му е претенциозен и сигурно е изпотил не един и двама преводачи.

Как се прави драматургия по подобен текст? Как се предава в рамките на няколко часа цялата емоция, която предизвиква в читателя подобна книга? Как е възможно в постановка да се дадат отговори на екзистенциални и общочовешки въпроси като този дали човекът притежава душа.

Какво означава да живееш наистина, а не просто да съществуваш. Какво всъщност е изкушението, трябва ли да му се отдадем? Докъде се простират привилегиите на красотата и младостта?

И най-важно, как разказваш със средствата на театъра история, в чийто център се намира изобразителното изкуство?

Творческият екип на постановката има отговор на всичките тези въпроси. Говоря за режисьора – Веселка Кунчева, която е и един от авторите на драматургията заедно с Полина Христова, художника – Мариета Голомехова, композитора – Милен Апостолов, хореографа –  Явор Кунчев и дизайнера на звука – Георги Атанасов. Тези хора несъмнено знаят как.

В дни, в които критиката се е превърнала безкритичен питомец на културните институции, бълващ хвалебствия, където бива и не бива, е много трудно да убедиш аудиторията, че има изкуство, което наистина си заслужава.

Не е нужно да убеждавам обаче онези 779 души, с които бяхме изпълнили голямата зала на Народен театър „Иван Вазов“ на 17 април и вибрирахме на честотата на „Портрета на Дориан Грей“.

Това, което се случи на сцената беше мащабно, зрелищно и завладяващо. Изкуството оживя в ателието на Базил Холуърд (Димо Димов), а сиянието на вдъхновението се материализираха. Висшето общество, т.нар. елит, и неговите фалшиви ценности, забравена душа и непреодолима потребност да задоволи плътта беше илюстрирано по най-добрия начин от почти целия актьорски състав на Габровския театър. Особено, когато мисирски звуци се разляха по сцената.

В главните роли на Дориан Грей и Сър Хенри Уотън влязоха двама гост актьори – Благовест Мицев и Цвети Пеняшки. С великолепна игра двамата успяха да съблекат една чиста човешка душа, да я влюбят в живота, да я омърсят, а накрая – разкъсат. Ние съпреживяхме всичко това и изпитахме цялата гама емоции между живота и смъртта: любов, вдъхновение, виталност, срам, терзания и угризения.

А през диалозите на съпрузите Хенри и Виктория (Таня Йоргова) Уотън дойде и добрият хумор. Шегите за брака и проблемите в отношенията на дългогодишните съпрузи бяха забавни, без да са пошли, хомофобски или сексистки – позабравена рецепта за добър вкус в смешното. Публиката се смя от сърце, а в останалото време беше притихнала и погълната от сюжета и играта на актьорите. Дори телефоните запазиха мълчание…

автор Десислава Колева

снимки Александър Богдан Томпсън

Линк към пълният текст на статията тук