Мария от Буенос Айрес

„В оперетата Мария от Буенос Айрес композиторът Астор Пиацола и поетът Орасио Ферер разказват историята на тангото, неговата смърт и възкресение. Използвайки поетични и музикални образи и сцени, авторите правят паралел между съдбата на Исус от Назарет и съдбата на Мария от Буенос Айрес.

Нека си призная, че първият път, когато попаднах на творчеството на Ферер и Пиацола, се почувствах напълно отчаяна. Има толкова много мъка, толкова много любов, толкова много нежност, и страст, и гняв, и вяра в живота, че е невъзможно да ги обхванеш всичките наведнъж, без да избухнеш, без да се преобърнеш с главата надолу с душата – навън, и плътта – навътре. Колкото повече се впусках в процеса на анализ на текста и музиката, толкова повече се обгръщах в мъгла от неразбиране и в същото време болезнено емоционално чувство. Стигнах до осъзнаването, че подходът към тази конкретна работа е някак си малко по-различен, но не знаех пътя, по който да поведа моя екип. По който и път да вървях, все стигах до пропаст. И се връщах в началото отново и отново. И се сблъсквах с реалността отново и отново и с нищото…

Докато не сънувах една нощ. Музиката на Пиацола нахлуваше в сетивата ми като черни корени, които се вплитаха във вътрешностите ми и ги разкъсваше, като по този начин ги отделяше от мен. Това беше изключително болезнено чувство – сякаш умирах. И в момента, в който разбрах, че съм стигнала до крайния си предел, че в плътта ми не е останало нищо, което да бъде раздробено на парчета, че няма повече място за каквато и да е болка, същият този черен елемент внезапно разби всичко вътре в мен и го изсмука. И тогава в тялото ми започнаха да се появяват нови органи. Чисто и бяло. Точно като сняг. Когато се събудих, знаех точно какъв е нашият път към отключването на тази буря от човешка любов – Мария от Буенос Айрес.

Наследството на тези автори е, че изкуството е това, което ни държи живи, далеч от бездната на начина на живот. Това е чудото, което ни спасява от изкушението да се превърнем в сенките на собственото си оцеляване. И колкото и да се опитваме да го гоним от себе си, да го отричаме, да го принизяваме и да го превръщаме в блудница, да гладува, да умре, то ще се съживи по-силно, за да освети живота ни и да ни върне към нашата вътрешна човечност. Точно като Исус от Назарет, Мария от Буенос Айрес също се издига от бездната на нашето отричане, за да ни освободи от собствените ни вериги…”

Веселка Кунчева